мадлен

онази нощ след операта
дъждът нагази във обувките ми
а ти говореше за някаква прелюдия
във фа или във сол
а може би в бемол

цветята бяха черно бели
с изсъхнал цвят на шлифер
седмо поколение
а ти ги кръсти вдъхновение
и ги пося
във пазвата на онзи
живеещ сред луксозните кашони
край реката
отнасяща среднощните целувки
на окъснели мецeнати
на пиаф
пучини
и погребани поети

копнеех да те дръпна за косата
защоте бе на кичури вода
и светлина
от уличните лампи
и беше тъй смущаващо красива
че ожаднях
до втората пресечка
на нощта

ти спря
забрави за прелюдията
поднесе се към устните ми
и виолата
от будния прозорец в бледо жълто
те изпя
в сърцето ми
забравено в саксията
на твойте длани

а след това
само тревата хрускаво растеше
под дъжда
във елисейската гора