Thursday 16 April 2009

хуан и месалина

живееха далече
от боговете с табели на вратовете
посочващи изрично
предмета на божественост
и полето на влияние

събираха водата от дъжда
за да поливат непосятото цвете
за което със сигурност знаеха
че слага край на съществуването
на думата абсурд

имаха общо седемнайсе чифта обувки
четири за него и няколко за нея
плюс цветята за всяка годишнина

когато се разхождаха
оглеждаха камарите с бяло недокоснато ци
на което му предстоеше да стане
разменна стойност за повече цици
собствени
или купени
но винаги по две на парче

подминаваха с безгрижно нехайство
което бяха отрепетирали
с четене

тя обичаше есенните цветове
а той предимно бяло и синьо
срещаха се в началото в зеленото
и накрая се превърнаха в прозрачно жълто
цвят който удивително им прилягаше
с оглед на топлината от лъчите му

щяха да се отбият до плажа
за по една пиня колада на крак
върху крак
той щеше да види в очите и месалина
а тя да се влюби отново в хуан
и соковете им да се смесят
в игра на дайкири
така би било ако беше пролет
но хулио твърди че
е пролет е пролет е пролет

Wednesday 15 April 2009

моя

със счупено стъкло
изписвам рими
от сол
и натрошена глина
цветове във гривни
на съмване е неизбежно тихо
защото тя и той
са само мисъл
с маса нула във покой

когато го хващаше под ръка
никой не поглеждаше другия
защото това значеше
да обърнат очите си навътре
и това стряскаше
с белотата си

обичам да мирише
на озон
след първите сто капки
стогодишен дъжд
с лимон и лед
клише
в което те поглъщам
наведнъж

тя винаги беше
а той се мъчеше да не е
хармонията между тях
приличаше на болка
в която имаше малко цветове
и равномерно дишане
всичките им целувки
живееха във въздуха
без принадлежност

обади ми се
знаеш ми номера
почва със плюс
и после четир’сет и две

Friday 10 April 2009

танц

тя означаваше бронзово до златно
и когато не гледаше никого в очите
приличаше на примирение
сякаш любимото и занимание бе
да събира летящи салфетки

тя бе оцветена
за да я виждат мъжете
мъкнещи запотени и голи до лудост
една раковина
в която лицата се сливаха
и това им беше приятно

тя знаеше че вероятно е много възможно
но криеше краищата си преди всички
защото освен останалото
това придаваше червено
на лачените и ботуши

тя беше другата страна на моите ъгли
и това си беше наша работа
която бяхме изхвърлили на улицата
за да ни е под ръка
като евтин бръснар

тя беше се свила в запотените ми длани
ни повече ни по малко
като последния фъстък в купичката
и това ми приличаше
на най-последното заминаване
защото все пак имаше
най
...