моя

със счупено стъкло
изписвам рими
от сол
и натрошена глина
цветове във гривни
на съмване е неизбежно тихо
защото тя и той
са само мисъл
с маса нула във покой

когато го хващаше под ръка
никой не поглеждаше другия
защото това значеше
да обърнат очите си навътре
и това стряскаше
с белотата си

обичам да мирише
на озон
след първите сто капки
стогодишен дъжд
с лимон и лед
клише
в което те поглъщам
наведнъж

тя винаги беше
а той се мъчеше да не е
хармонията между тях
приличаше на болка
в която имаше малко цветове
и равномерно дишане
всичките им целувки
живееха във въздуха
без принадлежност

обади ми се
знаеш ми номера
почва със плюс
и после четир’сет и две