пелагия

брега с маслинови дръвчета
и синьото
флиртуваха
тя бе пелагия
за всички камъни в червено
от хълма до водата

тишината се търкулваше
на ситни стъпки по пътеката надолу
и трополеше с думи
по следите на последния сакат
след иконата на madre di dio
а тя не плачеше за него

ръцете на земята
рисуваха с присвити пръсти
кръстни знаци
по които децата играеха на дама
а прахоляка под подскоците им негодуваше
със съскане

сенките си почиваха
зад сиво-белите стени вкаменени от слънцето
а пелагия носеше кошницата си
все по онзи начин
който казваше
„това вътре в кошницата е моята тегоба
а кошницата е моята утроба”


полите и се мятаха като страници
на разтворена книга
оставена на масата под лозите
където аз съм муха
на ръба на бутилката с леко прокиснало вино
ръба - по който имаше още от
влажната целувка на пелагия

денят събра всичките си следобеди
и ги сгъсти до капка отровен петмез
който потече към лявата гръд на пелагия
видях я и литнах към нея
където умрях щастлив
от ръката и

рибешки опашки

когато чух да пеят риби
се огледах
и беше късна есен
а под водата капеха листа
на водорасли от които
някой ден
щях да си свия сива пура

мандолината трептеше
във необръснатия махмурлук
под шапката от слама
над парещия пясък
а ужким беше късна есен
(окъпана във рибя песен)

ветрец отлюспваше
на слоеве
следи от пясък
чужда кожа
(дано от някоя русалка)
и престояли глътки от забрава
изтънявах
и се залюлявах
досущ като листо от водорасли от които
някой ден
щях да си свия сива пура

глъчката замлъкна
тревата ме погълна
и на пясъка
останаха самотните ми рибешки опашки

дъжд

нарисувах те като дъжд
а ти попиваше по раменете и гърба
на вълненото ми сако
стичаше се по лицето ми
усещах капките ти
премесени със сол от кожата ми
и те отпивах
преглъщах те като срамни сълзи
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо в което се събирам
и от което изтичам”
недоумявах защо това е така важно
когато наоколо имаше толкова бутилки
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо
и не е важно че си толкова глупав”
мисля че никога
никога повече
няма да рисувам дъжд
а ти ми шепнеше
„толкова си окончателен...”

онези две

онези две думи
отчупват от въздуха ми
и го заменят с прозорец
със цветни парченца стъкло
от вкаменени ириси
предпочитам те в кайро
пред каналите на венеция
в които дори музиката е с маска

онези две думи
висят на всяка табела
от тук до следващия четири следобед
където нищо не е отбелязано
за случване
но напрежението от крилцата не пчелите
е осезателно като предстоящ спазъм

онези две думи
искам да ги ударя в лицето ти
и да чуя плясъка на шамар
после ще се любувам на печата им
и ще отворя човка за да чакам
отплатата ти

онези две думи
няма как да ти ги кажа
ще се разпилея
по масата
а там са косите ти

три по три

вървяха крачките безсъние
към среща със поредното къде
цъфтеше копър
пеперудите предяха паяжини
светът завърташе поредното наляво
дървото кимаше за поздрав
на всяка дама със камелии
нахранени дечица се оригваха
щастливи
очи намигаха в незаздравели рани
паважа имаше аритмия от локви
аз смятам че това ми стига
на коленете ми лежат две длани
приличат на листа от стара книга
прочитам ги отзад напред
за да ги стопля преди лягане
а те се крият в нечии коси
кармен софи и амели
витрини в антикварни слабини
мухите плюят лампите раздразнени
от лош късмет
уви
откраднати цигулки свирят рондо
гения мълчи
и три по три по три...

по улиците с женски имена

продават пресни понички
по улиците с женски имена
мирише на канела и на кал
сладкарите са с маски
без лица
венера тича гола
търси хълма си
под който има скрита пещера
във фурните
след новата луна горят огньове
разведени наскоро с пепелта
и бълват
бълват понички със орехи
по улиците с женски имена
крака без торсове
редят опашки за храна
заплащат във натура захарта
във поничките с дупка по средата
денят преваля над града
на улиците с женски имена
във който седмиците имат само сряда
и не обичат баница
с боза

реквием за едни кецове

мисля че трябва да знаеш нещо
за мен и за старите ми кецове
за деня в който се обръснах
за първи път
и за онзи в който избягах
за първи път
не обичах да подарявам цветя
сякаш с тях подарявах въздуха си
и джинсите ми с кръпки
обичах женски устни
от първия път в който ги вкусих
ненаситно
знаеш ли копеле
след устните всичко друго е захар и канела
така че е тъпо да умреш ако не си се нацелувал
с всички женски устни
до които си се докопал с чара си на чорлав малоумник
цената ли
тя не се плаща от първия път
все пак трябва да знаеш
за изгревите
които никнеха в главата ми
и нощите
в които се погребвах
бяха кратки
като всяка подсказка под линия
която обяснява всичко от което не се интересуваш
защото вече е минало
добре е да знаеш
че вече изобщо не съм същия
имам тропосани дрехи и мисля къде стъпвам
устните ми поизсъхнаха от цигарите
и винаги нося телефон в джоба
старата госпожа дето ме щипеше по бузите
сигурно се е преродила вече
а аз не съм същия
кожата ми е в повече и подарих джинсите си
но кецовете ми
са някъде до вратата