дъжд

нарисувах те като дъжд
а ти попиваше по раменете и гърба
на вълненото ми сако
стичаше се по лицето ми
усещах капките ти
премесени със сол от кожата ми
и те отпивах
преглъщах те като срамни сълзи
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо в което се събирам
и от което изтичам”
недоумявах защо това е така важно
когато наоколо имаше толкова бутилки
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо
и не е важно че си толкова глупав”
мисля че никога
никога повече
няма да рисувам дъжд
а ти ми шепнеше
„толкова си окончателен...”