пелагия

брега с маслинови дръвчета
и синьото
флиртуваха
тя бе пелагия
за всички камъни в червено
от хълма до водата

тишината се търкулваше
на ситни стъпки по пътеката надолу
и трополеше с думи
по следите на последния сакат
след иконата на madre di dio
а тя не плачеше за него

ръцете на земята
рисуваха с присвити пръсти
кръстни знаци
по които децата играеха на дама
а прахоляка под подскоците им негодуваше
със съскане

сенките си почиваха
зад сиво-белите стени вкаменени от слънцето
а пелагия носеше кошницата си
все по онзи начин
който казваше
„това вътре в кошницата е моята тегоба
а кошницата е моята утроба”


полите и се мятаха като страници
на разтворена книга
оставена на масата под лозите
където аз съм муха
на ръба на бутилката с леко прокиснало вино
ръба - по който имаше още от
влажната целувка на пелагия

денят събра всичките си следобеди
и ги сгъсти до капка отровен петмез
който потече към лявата гръд на пелагия
видях я и литнах към нея
където умрях щастлив
от ръката и