както е

както мислех
както се съмнявах
както го исках
както се страхувах че не е
както знаех че е
както не вярвах
както вярвах
както се надявах
както обичах
както обичам
както правех всичко
както грешах
както виждаш
както не гледаш
както валеше
както си в мен
както заспиваш
както са меки устните ти
както блестят очите ти
както е есен
както е неистина
както е истина
както няма да свърши
както вече сме
както е....

шрих

това е
пръстите ми изтекоха
всички думи се скриха в черупки
там накъдето е обърнато лицето ти
има дупки
през които надничат зелени звезди
зелени
като всички онези неща които забравям
когато те гледам
тъмното ме прегръща
с остри голи колене
и съвършенството на първия щрих
бих могъл да те откъсна заедно със стрък трева
и да разбера че си в него
когато заблестиш в дланта ми
сгърчена в забранена болка
бих могъл да се смаля
и да мина през портите на устните ти
бих могъл да се превърна в малка татуировка
или лаком език
но това вече е другата страна на корицата
която е за ценители
знам
това е

пресечки

те са няколко пресечки в улиците на моите мисли
празните улици на разсъмване
които ценя като жива вода

няколко пресечки
скрити в бордеите на неподредения ми свят
където е царството на инстинктите
да се задържиш на границата между въздуха и водата

те са няколко пресечки в които отивам винаги тайно
винаги сам
винаги предрешен
винаги с маска

те са моите няколко пресечки венециански карнавал
където очите ми безсрамно се вторачват в дълбоките деколтета
на поизмачакните куртизанки
където плътта е отвързана от контрола на душата
и е отдадена на свободно гниене

там в тези кални тесни осеяни с мръсно бельо квартали на моите мисли
съм скрил тези няколко пресечки
в които има градина зад високия сив зид
изцапан от урината и порока на миналите грешки
градина в която две очи гледат
бистро и чисто
с усмивка от която росата може да заплаче

има бомби които изпепеляват
и такива които взривяват света засипвайки го с есенни листа

руби

руби е дума за която мисля
когато те погледна
мирише на хрупкави устни
преди да ги оближа
тя е украса
в отвратителна енчилада
от мокри фантазии
и трошливи вени
копа е толкова руби
а празникът
е в разгара на лятото

дървени сандали и твоята бяла рокля

опита се да ми разкажеш какво е да си жена
и потъна в мълчание
аз разглеждах старите вестници
и начина по който те изглеждаха в ръцете ти
те изглеждаха странно в твоите ръце
като партитури на моцарт
писани на един дъх с болезнено съвършенство
почти равно на това да бъдеш жена
аз мислех над ръба на очилата си
с облекчение
че съм създаден по просто и примитивно
за да те съзерцавам и да сричам нотите ти
за да съм обсебен от глада да бъда изумяван ежедневно
от това което си
от всички неща в моята любима сладкарница
ти си сърцето от тъмен гъст шоколад
който насища глада ми с нов глад
и това не учудва никого....

пердето което стоеше отдръпнато

.
.
.
аз съм три-четвърти хубава
и в анфас имам слаби места

но за теб ще пожертвам едното си рамо

ще ти дам малко къдрици

и имитация на премрежен поглед

аз съм три-четвърти уверена

и се страхувам от кучета зад мен

но имам хубави бели ръце с дълги пръсти

и се гримирам с малко огледало

аз съм три-четвърти сигурна в себе си

аз съм три-четвърти образ

и сянка в последната четвърт

ще застана така че да виждаш

цялата моя три-четвъртост

а когато решиш да ме имаш

ще сервирам последната четвърт

*

аз съм гол

нахлузил съм книжна торба на главата си

имам дупки за гледане

и една за дишане

огледалото е моя свидетел

голямо огледало в цял ръст

когато го няма лицето ми

се виждам с очите на другите

и си казвам

човече по добре се облечи

плашиш ме

и си вземи по-малко огледало следващия път

и гледай само очите си

останалото остави за другите

*

скъпа моя

скъпи мой

това е нашето двйасе и четири по седем

не ме изненадвай и бъди несъвършенството което ме убива така красиво

за да бъда все повече от това което мога да бъда

exhale

разресваш с белите си ръце
разресваш пламъците
в които искам да скрия лицето си
ръцете ти са с цвят на мляко
ръцете ти са по чисти от нова душа
ръцете ти
тези които тъкат нишките на пътищата ми
зелените ми пътища
пътищата ми покрити с праха от изгорелите ми грехове
изгорели в пламъците
които разресваш с белите си ръце
и зелените си смарагдени очи
като смарагдено зелено море
в което искам да потъвам и да дишам вода
твоята зелена вода
която мирише на дъбова гора
гора от дъбове
големи силни дъбове
ти казваш че приличам на тях
как искам да приличам на тях
и да не ме е страх от пламъците
които разресваш с белите си ръце
водопада от огън
в който искам да скрия лицето си
suil a ruin
след теб остава прах
прах от спомена
за мен
който
исках да приличам
на големите силни дъбове
и те поканих в клоните си
за да скрия лицето си в пламъците
които разресваш с белите си млечни ръце
и те открих
до края на времето

coffee

прорези
заоблени бели колене
мека кръв
тече скришно като разтворен цианид
оставих парче от себе си в заточние
в което няма как да се разминеш със сирените
и да се пробваш да изчукаш амазонка
няма как
не и ако не си донесъл изненади
в гръб
знаеш ли какво става там
любопитно е
като кипването на кафе
нямаш идея кога завират недрата
от къде започва всичко
знаеш само че трябва да го прекипиш
много повече от един път
за да омекне
да отмиеш лудоста с която приема огъня
навсякъде в себе си
там всичко се обръща обратно
а ти не разбираш защо е толкова важно
да си постоянен
и да останеш до края
нужно ли е да ям всичко
няма как да изчукаш амазонка
но можеж да научиш как чукат амазонките
когато ловуват на лесбос
просто си дояж кашата
ще те зареди с оптимизъм
веднъж дойде есента
и си отиде без никакви обещания
но аз бях оптимист
и реших че все някой ще успее да изчука амазонка
или поне да представи нещата по този начин
и да изглежда правдоподобно
дори да напъхаш езика си
в топлата червена гъба
където изтича сокът
дори да успееш да го оближеш
е повече от желателно да останеш оптимист
и да приемеш че да си заточен на карибите
е оксиморон
виж
стани милионер
по забавно е

runing ман

нелепо пръкнал се от цепките на тъмното
той бягаше
на малки крачки с астматично дишане
и куче
по петите му
пйзажът в сняг покой и недоспали къщи
му прилягаше
а вятарът замиташе без нищо лично
сенките
в следите му

поемаше на хрипове студа
а ставите му стенеха
от тромавост
натискани от време
недопушени очаквания
тлъсти мръвки
и нагар в сърцето
очите му сълзяха но от синкавия лед във въздуха
не от безпомощност
размазвайки оцъклените светли точки
по небето

не би могъл да бъде по-нереален и абсурден силует
на самотата
дори и кучето да беше гладен вълк
принуден
да следи храната си
нощта притваряше зад себе си с изнервящо скрибуцане
вратата
а призраците с неохота се завръщаха в телата си