елизас

и да е бяло до призрачност
          посегни към венеца
под безплътния звук 
          на арфа в тревите 
тръгни по пътека 
която така и не води на никъде 
          в килима от хълмове
върви и се спри 
щом арфата пусне следите ти
почакай за миг
други звуци 
          ще вплетат във косите ти
сърце 
          от изпредени нишки коприна 
после
          нищо
мъглата е моето сляпо докосване
звукът на шотландската гайда – 
          гласът ми прегракнал от нямото търсене
долината е живата рана
          в която кръвта е вода 
а тревите… 
          със цвят на очите ти…
а тревите… 
          са твоята нежност
разпиляна в несръчния бяг 
          на студения вятър
после
          нищо
даже дрипите знаят кога
          да мълчат и да чакат 
бунището