Saturday, 28 November 2009

...

колко може да е вечер
дори без да я вижда тя
беше залез спрял във времето
толкова мъртъв че приличаше на рай
колко може да са различни капките мълчание
с които я засипваше като целувки по мрамор
стъклени
без влага
колко може да е празнота
дишаше я удавен в друг въздух
в друг въздух
много зад кожата и хилядата дупки над нея
колко може да е съмнение
нямаше нож с който да разпори зеблото на ума си
в който лепкаво бъкаха какавидите на думите
които раждаха изроди
колко можеше да е ескиз
съвършенството
с женски имена и мъжка глупост
колко можеше да е спирала
зачената в хаоса на един щастлив луд
чиято проточена лига висеше в ъгъла
на вечно усмихнато небе
колко можеше
колко
колко можеше да я обича
и да е
невъзможен

Wednesday, 25 November 2009

pianoman

зимата не беше сезон
имаше я в косите му и в особенно светлосиния му поглед
изглеждаше чужденец на отворена врата
миришеше на няколко филийки близо до тостера
и мляко
за това обичайно считаха че е добър и уютен
в пръстите му имаше свободно място
бърбан ако обичате
не за дълго свободно
така считаха
докато разтриваше непосятите зърна
и облизваше канелата под пубисите
без лед ако обичате
някой ден ше си купи бомбе
струваше му се незбежно решение
плод на зрялост
били джоел пееше piano man
сякаш бе вчера
още едно ако обичате
а вие какво обичате?
това бяха изрезки от кожа за лачени обувки
вестниците трябва да излизат с чисто бели листи
определено чисто бели
това го вълнуваше
и особенно светлосиния му поглед оживя за цяла секунда
още едно сър?
имаше око за кучките
те го чукаха
а той оцветяваше черно бели снимки с червени рози
защото всички имат нервни черва
но не и днес
не и когато е зима
задръж рестото
........
това остана зад вратата
една картонена кутия се опита да му помаха
преди да цопне в реката
предстоеше и път
и се надяваше някой да я запомни като дружелюбна

Wednesday, 11 November 2009

пръст

допушвам
бях във всички сепарета
флиртувах пипах плът играх театър
оцеждах капките си по червени канапета
и се преструвах че съм познавач на сартр

допушвам
тръгвам всмукан в миризмата
на парвенютата във лачените люспи
досадата ме бута истерично към вратата
кракът ми плаче да им бия дузпата

две капки
дръпвам за последно
сляп
за кадифените очи на фон от тежък грим
виж захарче отдавна съм отвят
не ми е мястото в масовката на твоя филм

сърби ме кожата
ще я отдам под наем с всичко в нея
на вълците или на папагалите зад бара
ще си оставя само среден пръст да мога да го вея
пред чакащите вън на тротоара

все някъде
подухва бриз а аз вървя по чехли
и пет пари не давам за прогнозите
зелено е
и наближава шест без десет
и няма псета да пикаят върху розите

Monday, 9 November 2009

следобед

във твоите оранжеви следобеди
денят присяда
в дървената рамка на прозореца
придава си хлапашки дрипав вид
на стара улица
и се заглежда към отлитащите лебеди

цветята бъбрят превъзбудено в краката ти
с фасон на стари градски дами
със копринени забрадки
лицето ти стои със гръб към слънцето
зад сламената шапка
а вятърът е на петна
подвил опашка и скимтящ до ходилата ти

във твоите оранжеви следобеди
лениви жаби разговарят снобски
за вечерята на френски
скорците свирят джем
и расови жребци цитират шекспир
а във морето
чезнат белите платна
на мойте кораби