уста като о

стояхме един срещу друг
като две чаши от различни сервизи
а ти бе празна
можех да оближа ръбчето ти
но ти ме прикани към дъното си
докато ме хлъзгаше с език
по порцелановите си хълмове
хиляди дупчици по кожата ми
пулсираха неспокойно
като гладни анемонии
които искаха да те засмучат
кичурите ти ги успокояваха
докато минаваха косо по сухата ми кожа
и под пръстите ти почерняваха знаци
които приличаха на орнаменти
от къдрави косъмчета
две мухи опулено се облизваха
върху разгънатото пространство
на покривката
където мастурбираха с крилца
наблизо мина трамвай
и масата потрепери погнусено
и няколко от капките ми
влязоха в теб

пукип

Прелиствах сухите кумлони и с изненада открих ужасно много ремалки, оставени от отлетелите мухи и почти всички жаби (без една), които изядоха онези, които не успяха да отлетят. Липсват ми няколко мъртви мухи, но ще предположа, че те са се преродили и са отлетели без да забележа.
Ремалките са подредени по височина и цвят, а донякъде и по роднини. Всяка височина съответства на произволен цвят и (ако е наличен) роднина, което много улеснява каталогизирането и справянето със ситуацията. В някой ремалки са налице семейни портрети, в които няма бради. Предполагам, че това е случайност.
Погледа ми пробягва през редичките от ремалки, умилен от следите кравешко аки полепнали по тях. Толкова е домашно!... Аз си спомням всички кравешки акита на моето детство.
Започнах да подреждам ремалките в различните, предварително извадени прелеси, с кожени фори и гравюри на ранни майстори. Те винаги означават това, но необходимостта ги прави грапави. Усещането да прокарваш папи по гравираните фюри може да се сравни само с усещането да ги прокарваш отново и отново. Познавах един, който издъхна щастлив правейки това ден след ден.
Смятах да избера първите седем най-добри ремалки и да се обадя на моята любима. Тя има хубава голяма уста и ме изпълва с копнеж, когато започне да дъвче. Добрата ремалка се дъвче дълго, което гарантира удоволствието. Кулуминацията е когато ремалката – добре сдъвкана до втечняване – се поглъща. Обожавам този момент. Мога да го наблюдавам три до четири пъти на нощ, но може и по-рядко.
Интересно как добре се подреждат нещата. Първо попаднах на тези ремалки съвсем случайно, разлиствайки кумлоните, после се сетих за любимата ми с голяма уста и накрая затворих прозореца. Живота е прекрасен наистина. В смисъл - по същество си е безспорно така.
Мисля, че съм готов. Ще и звънна. (пук-пак-пук-пик-пик-цвък-цаааак.... пюуууу)
- Алоха, аз съм в следващите 3 зелени и все още не говоря. Оставете ми се и сте 4.
- Не се прави, че си 3 любов моя – винаги ми го прави тоя номер - намерих седем най-добри ремалки
- Скъъъъъъъпииииии
- Страхувам се, ще оглушея но да – скъпи са. Не като цена, по-скоро като стойност. Ако трябва да бъда точен вероятно са антиквариат и имат недооценен срок на годност, но форите им са..
- Обичаааааааааам
- Така си казах и аз. Но наистина ше оглушея. Ще излезем ли? Искам да подъвчеш
- Оооооо да бебчо
- И ще мога да гледам нали?
- Оооо да бебчо
Прелестна е. Неотразима е. Сърцето ми се пръска на малки розови топчета от нетърпение. Никъде няма да намеря друга, която дъвче ремалки по ТОЗИ начин ... Тя е моята половинка. Сродна душа. Карма. Сбъданата пухкавост. Бледа лунност. Най-успешен полусезон....
Преди да тръгна ми се ще да отбележа. После намигнах на последната жаба и я целунах с език (чувал съм, че е нездравословно). Вече съм 5 и половина. Ще ви пиша.

imbecile

през повечето време съм оголен нерв
за моя кокал
и за кръвта която няма връщане
продавам съвест срещу индулгенции
или за лев
и сутрин се съсипвам от повръщане
копая дупка до обратната страна на кожата
до там където
казват че е рая на глупаците
където копелетата държат във зъби
ножове
а курвите не смогват във бардаците
през повечето време съм нормален тип
със борчове
и импотентност в гащите
мечатя си за кучките във ложа vip
и тихо псувам вечер по опашките

намислих си
един превалящ ден
прозорец
и перде от лен
мирише на дърва
и чай
и няма шум
и ничий ум
не чука думи
и е чисто
и е сън
и в повечето време
съм при лудите

...

колко може да е вечер
дори без да я вижда тя
беше залез спрял във времето
толкова мъртъв че приличаше на рай
колко може да са различни капките мълчание
с които я засипваше като целувки по мрамор
стъклени
без влага
колко може да е празнота
дишаше я удавен в друг въздух
в друг въздух
много зад кожата и хилядата дупки над нея
колко може да е съмнение
нямаше нож с който да разпори зеблото на ума си
в който лепкаво бъкаха какавидите на думите
които раждаха изроди
колко можеше да е ескиз
съвършенството
с женски имена и мъжка глупост
колко можеше да е спирала
зачената в хаоса на един щастлив луд
чиято проточена лига висеше в ъгъла
на вечно усмихнато небе
колко можеше
колко
колко можеше да я обича
и да е
невъзможен

pianoman

зимата не беше сезон
имаше я в косите му и в особенно светлосиния му поглед
изглеждаше чужденец на отворена врата
миришеше на няколко филийки близо до тостера
и мляко
за това обичайно считаха че е добър и уютен
в пръстите му имаше свободно място
бърбан ако обичате
не за дълго свободно
така считаха
докато разтриваше непосятите зърна
и облизваше канелата под пубисите
без лед ако обичате
някой ден ше си купи бомбе
струваше му се незбежно решение
плод на зрялост
били джоел пееше piano man
сякаш бе вчера
още едно ако обичате
а вие какво обичате?
това бяха изрезки от кожа за лачени обувки
вестниците трябва да излизат с чисто бели листи
определено чисто бели
това го вълнуваше
и особенно светлосиния му поглед оживя за цяла секунда
още едно сър?
имаше око за кучките
те го чукаха
а той оцветяваше черно бели снимки с червени рози
защото всички имат нервни черва
но не и днес
не и когато е зима
задръж рестото
........
това остана зад вратата
една картонена кутия се опита да му помаха
преди да цопне в реката
предстоеше и път
и се надяваше някой да я запомни като дружелюбна

пръст

допушвам
бях във всички сепарета
флиртувах пипах плът играх театър
оцеждах капките си по червени канапета
и се преструвах че съм познавач на сартр

допушвам
тръгвам всмукан в миризмата
на парвенютата във лачените люспи
досадата ме бута истерично към вратата
кракът ми плаче да им бия дузпата

две капки
дръпвам за последно
сляп
за кадифените очи на фон от тежък грим
виж захарче отдавна съм отвят
не ми е мястото в масовката на твоя филм

сърби ме кожата
ще я отдам под наем с всичко в нея
на вълците или на папагалите зад бара
ще си оставя само среден пръст да мога да го вея
пред чакащите вън на тротоара

все някъде
подухва бриз а аз вървя по чехли
и пет пари не давам за прогнозите
зелено е
и наближава шест без десет
и няма псета да пикаят върху розите

следобед

във твоите оранжеви следобеди
денят присяда
в дървената рамка на прозореца
придава си хлапашки дрипав вид
на стара улица
и се заглежда към отлитащите лебеди

цветята бъбрят превъзбудено в краката ти
с фасон на стари градски дами
със копринени забрадки
лицето ти стои със гръб към слънцето
зад сламената шапка
а вятърът е на петна
подвил опашка и скимтящ до ходилата ти

във твоите оранжеви следобеди
лениви жаби разговарят снобски
за вечерята на френски
скорците свирят джем
и расови жребци цитират шекспир
а във морето
чезнат белите платна
на мойте кораби

хрип

това е само бряг и пясък
е само граница
е между мен и теб
е няколко следи
е шум
е птичи крясък
е самота сред глутница
е питие без цвят със лед

отвън нощта е с нежна кожа
е с пусната коса
е нож в гърба
е с къса кожена пола
е скръб
е край възможен
е стон и шепоти
е дъх на любена жена

пред теб ще се престоря че е есен
че нещо ще се случи
че съм чисто нов
че времето върви обратно
че е лесно
че джон е жив и още се нуждае от любов
че амели не е малвина
че уди не е кучи син
че съм парче небе от глина
че пада пак мъгла и не вали

попивах в теб ти спеше като перла в мида
като листо от дъб
като отрязана коса
като изгубена на път надежда
като фрида
като ключът за седмата врата

вълните дишат тихо преди съмване
преди да тръгна
преди следващия път
преди да опаковам пак изрезките за хвърляне
преди да те създам от плът

галоп

тогава
за първи път препусках със безкрилите емута
за първи път секунди пълнеха последната минута
погледна ме за първи път преди къртиците да ослепеят
за първи път кръвта ми пъплеше натам където циганите пеят

за първи път косите ти обичах преди съмване
за първи път изгреба дупка във корема ми на тръгване
за първи път обесих следващия миг с отровна дума
за първи път погълнах го обратно като чума

ти бе за първи път
а аз последен

сега
ще се събудя и ще бъде есен
ще падам дълго
като в песен
а въздуха ще ме залъгва че летя
като ему с изкуствени крила
ще се превърна в сляп копач на сънища
ще ги продавам срещу сребърник по тЪржища
ще ме боли от вятъра пронизващ ме в пролуките
и ще забравя всички сто години лутане
ще бъде все за първи път след всяко следващо отричане
ти ще мечтаеш все за първото
обичам тe

рисунка

той вниматело бръкна в носа си
извади от там парче несъвършенство
повъртя го между палеца и показалеца
и го превърна в съвършенна сфера
роговите му очила не можеха да скрият възторга
от трансформирането на нещата
от подло скритата в тях хармония и капаните между „изглежда” и „е”
съвършенството му омръзна
запрати го с рутина в ъгъла
замисли се върху неудобството да си кокалест
съсредоточено смени позицията на задника си
хрумна му че се нуждае от по мек матрак
и чистачка
по скоро – камериерка
с черна манта и бяла престилка
и двете - недостатъчно дълги
надяваше се да може да надниква под тях чак до пубиса
и да си представя анатомията на вагината и
чувстваше се спокоен
познаваше законите и тайната им да се свеждат винаги до едно
затова не се стесняваше да се изпусне в метрото
или да дояде порцията от съседната маса в ресторант
но никога не правеше нито едното нито другото пред майка си
знаеше че има уловка
някой го наблюдаваше
съвсем от близо
обясненията не го интересуваха защото бяха въпрос на време
използваше знанието за стълба
предпочиташе да си въобразява че е винаги на последното и стъпало
продължи да я дорисува върху пожълтялата си мозъчна канава
червени очи големи като плуващи в противоположни посоки риби
зелена уста която лесно ставаше кръгла
бузи с несиметрични спирали от руменина
косата и не се отделяше от скалпа и разделена на огледални сърпове
врата и беше тънък с две успоредни бръчки
деколтето на масленозелената и рокля убиваше от скука
ръцете и бяха целите грозни с изключение на пръстите
краката и бяха грозни без изключение
на корема си имаше дупка през която се виждаха дървета и цветя
беше голяма колкото да се провре глава
за да може всеки да се увери че не е оптически трик
той се боеше да го стори
за да не види как изглежда всичко отвътре
той знаеше как изглежда всичко отвътре
можеше да го опише винаги и точно с една дума
за днес тя беше трилебозуния
вчера май беше стрализатротски
лицевите му мускули разтегнаха устата му в усмивка
светът беше удивително удивително прекрасен
и толкова лесен за измисляне

сиена маргарита

реката която течеше никога не се повтори

краката и
тънки и прави
рисуваха партитури
останалото беше снага която бе кръшна
подскоците и бяха легато
а стъпките - пицикато
беше всичко което е нужно на ключ сол
с маска на мим
нотите бяха бели а листата черен сатен
музиката беше гъста топла мека и къдрава
в едната си ръка държах препълнен възторг
а в другата чаша топъл шоколад
взирах се отвъд хълмовете с мълчание
но дочувах само цвилене на разпенени кобили
телефона никога не звънна
вратите послушно се затваряха
една по една
в такт с маршируващите ноти
а върху лицето ми падаха шалове
плъзгаха се по клепачите бузите и раменете ми
и оставяхя следи които се помнят
в тъмнината между черното и бялото
летяха невидими птици
въздуха нашепваше думи на мъртви поети
а зад кулисите някой прекипяваше кафе
когато това свърши
всичко свърши

относително

ужасно
звездите се предлагат с минимални намаления
а в будките в които се продават знаете цветя
същите те
изпускат аромата си абсолютно невъздържано
дали на някой му хрумва че умират

имах изумитлено изключителен ден
дори не успях да го запомня
но няколкото панделки
и останалото което ги заобикяляше
се врязаха в двете пети на очите ми
не твърдя че беше болезнено
но доста подробности ми убягват
вероятно всичко си е било както трябва
надявам се


колкото до уговорката ми
с кръжока за вещици любителки
на метли в синьо и бяло
отложи се
нещо заради млечния път или както там е известен
лично аз не вярвам че може да съществува какъвто и да е път от мляко
но не се наемам да споря с тях
боже надявам се да не го изпият с кафето си
не искам да си представям кого ще трябва да издоят за да

както и да е

ще ми трябват една две три
всъщност единайсе свещи
толкова са стъпалата пред вратата ми
винаги се чудя къде ще ме отведе след като натисна проклетата дръжка
обикновено е досадно тривиална
но съм сигурен че ще дойде денят на отмъщението и
и тогава ще ми свие номер
и най-вероятно ще ме отведе в някое отвратително място
в което говорят румънски
или унгарски
кой му пука за африканските диалекти
всички си приличат
мътните ги взели
но виж италианския е друго
ехунамореграндееее

чудничко

трябва да намеря свещите
или те да ме намерят
все казват че това е едно и също
но ако трябва да съм честен това твърдение е чиста глупост
защо по дяволите ще и трябва на определена свещ изобщо да ме търси

аз смята да я внеса вътре на ръце
и на всяко съпало ще свети знаете малко трепкащо пламъче
красота
да и аз си мисля че са доста стъпала
но също знам че от доста време се упражнявам редовно
и имам забележителен напредък
и после ще бъде знаете вълшебно и прочее
дори бих могъл да забравя за неудобството
относно вещиците любителки
на синьо-бели метли

ужасен ден наистина
ето ги свещите
остана по-лесното
да открия нея
сещате се
стълбищната ми офелия
е
това може да почака

думи които забравям

бяха
само няколко думи
и бяха на път
да усучат езика ми
бяха лиани
засмукали жадно
зърната в картина от масло

и бяха виновни
за това
че сълзите са пресни
и за лаят на кучета бесни
поет ги издялка във песни
и бяха готови и вкусни

седем изкусни
а може би малко над десет
гравирани в облак
от слепите птици
които летяха летяха
във мъртви зеници

броях до средата
и после
се пръснаха в ято
черни трохи
в паница небе

когато те няма
спяща във моята пазва
се губя в мъгла
натрошена във прах
от стъкла

а думите бяха
някога бяха
оцветили до блясък
във бяло
снега

лятно вино

преди да разделя секундите на точки и чертички
ще пийна чаша лятно вино с някой луд
следобеда ще мине нажежен до прах и сол на срички
а птиците ще отлетят на юг

ще нося кепе панталон от док и чифт сандали
коне ще тичат някъде в галоп
след днес ще бъде нощ със две луни но ти едва ли
ще видиш лодката ми в мътния потоп

на сутринта ще преброим отново всички локви
и улиците ще са пак сами
дърветата ще зъзнат там измокрени до кости
а в африка пак няма да вали

като разбъркам всички точки и чертички във секунди
ще бъде пролет все ще дойде някой луд
ще засади лоза ще я полива и ще гони пеперуди
а птиците ще долетят от юг

ебаси

открих градина
която трябваше да е мястото
в което се случват различни
и странни неща
но случването беше посивяло
и всички пътечки до фонтанчето му
бяха посипани с малки кости
на рибки-бебета-бананки-с-грозни-пъпки
разбира се пъпките бяха минало
те - както се знае - не виреят по кокали

като всяка сива градина и тази
беше прекрасно сива
с прекрасно сиви храсталаци
прекрасно задушили
грозните розови рози
които в края на краищата винаги се съгласяват с това
когато няма какво друго да направят
освен сиво да се съгласят
и да се фръцнат както се полага
на една уважаваща себе си красавица
макар и бивша
все пак и сивото е цвят като другите нали

тихо тихо тихо е било някога
дори и без да се напрягам чувам бълбукането
може и да е само ехо
но важното е че чувам нещо
бълбукащо
а може би е клокочене
а може би е пукане на мехурчета в клозетна яма
или пък някой вари лютеница съвсем наблизо
но няма как да се види
защото червената лютеница
никак не си подхожда

помня че наминах да намеря една жена
но забравих че старата госпожа ми сподели
(то се знае на ухо)
че тези намерения винаги траят от ден до пладне
но не отрече че винаги носят своя чар
защото тя никога нямало да забрави как на времето
(ех как бързо минават годините)
но аз завих зад ъгъла
сигурно точно тогава съм се зарекъл
да забравя какво ми сподели госпожата

не разбирам
кой идиот е поставил тук градина
но дори и да го зная кой е и защо си е направил труда
аз смятам че крайно неразумно и опасно
да се мотая тук
отивам да си купя рози

happy BD baby

може би
би изглеждала добре в букет от лилиуми
но цветята ще се чувстват неловко
от превъзходството ти
деликатността
и цвета който добавяш
дори върху сивите калкани на зимата

в магазините
в които момичетата с много грим раздават диаманти
няма нищо за теб
защото твоят диамант е скрит в гърдите ми

може би
павираните улици са всъщност зелени треви
защото инак как би стъпвала по тях
да
те са зелени треви

толкова много различни неща има по света
живи и неживи
и всички те служат само
за да не мога да те сравня с нищо

толкова думи са измислени за да наричат нещо
и всички те живеят от страната в която теб те няма
и не могат да те докоснат

но аз съм късметлия
съдено ми е да бъда стената
на която окачваш спомените си
болката си
плановете за следващата пролет
на която се облягаш да си починеш
на която плачеш
в която удряш главата си понякога
която се напуква от копнеж да те прегръща
по която растат неизмислените все още цветя
и която ще събориш някога за да си вземеш шепа пясък

и всико това е толкова вечно

полунощ

вечер
вървях след краката и
те се разминаваха
винаги показваха нещо като един без пет
с бързи задъхани секунди
аз ги дебнех
въпрос на време беше да спрат
тогава времето тръгваше нагоре
и надолу
и нагоре
и всички следяха сянката му
според която то беше спряло
но причината
(известна само на избрания)
бе че то винаги успяваше
да се надупи
точно под
и перпендикулярно на
слънцето
въздишката на облекчение
подсказваше сюблимния момент
....о...времето...спря...
а всъщност то се ровеше и ровеше
във спомени
докато
някой не се сетеше да затвори
двукракия албум

седефени миди

караш ме да виждам есенни листа
знам
че есента е най-красивия следобед
и има изящни пръсти
те се ровят в косите ми
и сенките изтъняват очаровани
от това което им се случва


устата ми се мърда смешно
и от нея падат само дребни камъчета
вместо думите
които те накацваха напролет
между бедрата
и целувките не бяха хрускави
и можех да те нарисувам без нито един цвят


през есента се живее в забавен каданс
като в разтегната секунда
всичко това е само един часовник
но по-вероятно не
все пак има толкова други неща
като макари с конци
макарони
икони
лупа
доматена супа
и съвсем не накрая - есенни листа
защо е толкова важно

дали

и без това е тъмно
за цветя
и аз не нося нищо в тон
със мокрия ти шлифер
с две красиви
бели
тънки
украшения в обувки
гърбът ти е като на риба
без хриле
устата ти е във червено

и без това е тъмно
да се крия
гладът ми те рисува
гола
под прозореца
от който ще изхвърля
миризмата
на новините и добрите вести
които дебна
с меко синьо сирене


и без това е тъмно
но съм влюбен
в това което си облякла
преди дрехите
освен това съм сам и със
мустаци

само

само когато е обещание
слънцето е с очи
а ти се усмихваш зад него
само когато е път
прахта е спомен
полепнала по дробовете ми
само когато е тишина
пръстите ми побеляват
от вкопчения страх
само когато са глухи
обеците им имат значение
за да ги разпонавам
само между двете ти гърди
тревата е утъпкана до хълма
само преди няколко секунди
трябваше да е утре
но всъщност без да е сигурно
че го искам
само ако имах шпори
бих влязъл с трясък в някой бар
но коня ми не е на петна
а ти няма да си вътре
и д атанцуваш кан-кан
само ако луната е кръгла
ти си в бяло и гола
а аз съм празен сън
само в неделя
часовниците не зънят във без пет
защото не разбират идеята
да мразиш понеделниците
само ако знаех
бих хвърлил всичко в огъня
за да поседим за малко поне
голи на пясъка
аз и ти
само ти само ти само ти

дъсти

пет секунди бяха нужни
за да ме застигнат думите
със ситните си крачки
на изгладнели стоножки
трополяха трополяха трополяха
в неприветливо порнографските коридори
изоставени от мислите ми
където се надявах да остане тихо
плакатите да излиняват
пияниците да пикаят спокойно
а аз да се пришия
обратно към себе си

можеше да се получи

като че ли се получи
за пет секунди
в които се случи така
че никой не пърдеше наоколо

но думите ме застигнаха
заедно с канонадата
от гръмки задникови залпове
в които лявото полукълбо
се намираше в отделна глава
а дясното служеше за заглавие

и когато вечно протягащата се за милостиня
шепа
се протегна окаляна
отново
(в следствие на цикличността)
видях че е моя
и е пълна с кафявите зрънца на мъдростта
събирани търпеливо
от задника на великднеския заек

няма нищо благородно
в завистта ми към марулите

пелагия

брега с маслинови дръвчета
и синьото
флиртуваха
тя бе пелагия
за всички камъни в червено
от хълма до водата

тишината се търкулваше
на ситни стъпки по пътеката надолу
и трополеше с думи
по следите на последния сакат
след иконата на madre di dio
а тя не плачеше за него

ръцете на земята
рисуваха с присвити пръсти
кръстни знаци
по които децата играеха на дама
а прахоляка под подскоците им негодуваше
със съскане

сенките си почиваха
зад сиво-белите стени вкаменени от слънцето
а пелагия носеше кошницата си
все по онзи начин
който казваше
„това вътре в кошницата е моята тегоба
а кошницата е моята утроба”


полите и се мятаха като страници
на разтворена книга
оставена на масата под лозите
където аз съм муха
на ръба на бутилката с леко прокиснало вино
ръба - по който имаше още от
влажната целувка на пелагия

денят събра всичките си следобеди
и ги сгъсти до капка отровен петмез
който потече към лявата гръд на пелагия
видях я и литнах към нея
където умрях щастлив
от ръката и

рибешки опашки

когато чух да пеят риби
се огледах
и беше късна есен
а под водата капеха листа
на водорасли от които
някой ден
щях да си свия сива пура

мандолината трептеше
във необръснатия махмурлук
под шапката от слама
над парещия пясък
а ужким беше късна есен
(окъпана във рибя песен)

ветрец отлюспваше
на слоеве
следи от пясък
чужда кожа
(дано от някоя русалка)
и престояли глътки от забрава
изтънявах
и се залюлявах
досущ като листо от водорасли от които
някой ден
щях да си свия сива пура

глъчката замлъкна
тревата ме погълна
и на пясъка
останаха самотните ми рибешки опашки

дъжд

нарисувах те като дъжд
а ти попиваше по раменете и гърба
на вълненото ми сако
стичаше се по лицето ми
усещах капките ти
премесени със сол от кожата ми
и те отпивах
преглъщах те като срамни сълзи
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо в което се събирам
и от което изтичам”
недоумявах защо това е така важно
когато наоколо имаше толкова бутилки
а ти ми шепнеше
„ти си моето листо
и не е важно че си толкова глупав”
мисля че никога
никога повече
няма да рисувам дъжд
а ти ми шепнеше
„толкова си окончателен...”

онези две

онези две думи
отчупват от въздуха ми
и го заменят с прозорец
със цветни парченца стъкло
от вкаменени ириси
предпочитам те в кайро
пред каналите на венеция
в които дори музиката е с маска

онези две думи
висят на всяка табела
от тук до следващия четири следобед
където нищо не е отбелязано
за случване
но напрежението от крилцата не пчелите
е осезателно като предстоящ спазъм

онези две думи
искам да ги ударя в лицето ти
и да чуя плясъка на шамар
после ще се любувам на печата им
и ще отворя човка за да чакам
отплатата ти

онези две думи
няма как да ти ги кажа
ще се разпилея
по масата
а там са косите ти

три по три

вървяха крачките безсъние
към среща със поредното къде
цъфтеше копър
пеперудите предяха паяжини
светът завърташе поредното наляво
дървото кимаше за поздрав
на всяка дама със камелии
нахранени дечица се оригваха
щастливи
очи намигаха в незаздравели рани
паважа имаше аритмия от локви
аз смятам че това ми стига
на коленете ми лежат две длани
приличат на листа от стара книга
прочитам ги отзад напред
за да ги стопля преди лягане
а те се крият в нечии коси
кармен софи и амели
витрини в антикварни слабини
мухите плюят лампите раздразнени
от лош късмет
уви
откраднати цигулки свирят рондо
гения мълчи
и три по три по три...

по улиците с женски имена

продават пресни понички
по улиците с женски имена
мирише на канела и на кал
сладкарите са с маски
без лица
венера тича гола
търси хълма си
под който има скрита пещера
във фурните
след новата луна горят огньове
разведени наскоро с пепелта
и бълват
бълват понички със орехи
по улиците с женски имена
крака без торсове
редят опашки за храна
заплащат във натура захарта
във поничките с дупка по средата
денят преваля над града
на улиците с женски имена
във който седмиците имат само сряда
и не обичат баница
с боза

реквием за едни кецове

мисля че трябва да знаеш нещо
за мен и за старите ми кецове
за деня в който се обръснах
за първи път
и за онзи в който избягах
за първи път
не обичах да подарявам цветя
сякаш с тях подарявах въздуха си
и джинсите ми с кръпки
обичах женски устни
от първия път в който ги вкусих
ненаситно
знаеш ли копеле
след устните всичко друго е захар и канела
така че е тъпо да умреш ако не си се нацелувал
с всички женски устни
до които си се докопал с чара си на чорлав малоумник
цената ли
тя не се плаща от първия път
все пак трябва да знаеш
за изгревите
които никнеха в главата ми
и нощите
в които се погребвах
бяха кратки
като всяка подсказка под линия
която обяснява всичко от което не се интересуваш
защото вече е минало
добре е да знаеш
че вече изобщо не съм същия
имам тропосани дрехи и мисля къде стъпвам
устните ми поизсъхнаха от цигарите
и винаги нося телефон в джоба
старата госпожа дето ме щипеше по бузите
сигурно се е преродила вече
а аз не съм същия
кожата ми е в повече и подарих джинсите си
но кецовете ми
са някъде до вратата

стълби от пясък

странни са мъглите
когато правят любов
с очи
бременни от дъжда

екрани
от сънищата на другите
се усукват около шепота
на флейта
обгърната през кръста
от застарелия сакс
а денят си тръгва
със съжаление

силуети
издават намерения в които
действителността изглежда
нереална
а мислите изтъняват
до неясен звук
който
привлича погледи

продължението
се крие зад докосване
краят беше до тук

все някога
някой
събаря кулите
казвайки
обичам те

хуан и месалина

живееха далече
от боговете с табели на вратовете
посочващи изрично
предмета на божественост
и полето на влияние

събираха водата от дъжда
за да поливат непосятото цвете
за което със сигурност знаеха
че слага край на съществуването
на думата абсурд

имаха общо седемнайсе чифта обувки
четири за него и няколко за нея
плюс цветята за всяка годишнина

когато се разхождаха
оглеждаха камарите с бяло недокоснато ци
на което му предстоеше да стане
разменна стойност за повече цици
собствени
или купени
но винаги по две на парче

подминаваха с безгрижно нехайство
което бяха отрепетирали
с четене

тя обичаше есенните цветове
а той предимно бяло и синьо
срещаха се в началото в зеленото
и накрая се превърнаха в прозрачно жълто
цвят който удивително им прилягаше
с оглед на топлината от лъчите му

щяха да се отбият до плажа
за по една пиня колада на крак
върху крак
той щеше да види в очите и месалина
а тя да се влюби отново в хуан
и соковете им да се смесят
в игра на дайкири
така би било ако беше пролет
но хулио твърди че
е пролет е пролет е пролет

моя

със счупено стъкло
изписвам рими
от сол
и натрошена глина
цветове във гривни
на съмване е неизбежно тихо
защото тя и той
са само мисъл
с маса нула във покой

когато го хващаше под ръка
никой не поглеждаше другия
защото това значеше
да обърнат очите си навътре
и това стряскаше
с белотата си

обичам да мирише
на озон
след първите сто капки
стогодишен дъжд
с лимон и лед
клише
в което те поглъщам
наведнъж

тя винаги беше
а той се мъчеше да не е
хармонията между тях
приличаше на болка
в която имаше малко цветове
и равномерно дишане
всичките им целувки
живееха във въздуха
без принадлежност

обади ми се
знаеш ми номера
почва със плюс
и после четир’сет и две

танц

тя означаваше бронзово до златно
и когато не гледаше никого в очите
приличаше на примирение
сякаш любимото и занимание бе
да събира летящи салфетки

тя бе оцветена
за да я виждат мъжете
мъкнещи запотени и голи до лудост
една раковина
в която лицата се сливаха
и това им беше приятно

тя знаеше че вероятно е много възможно
но криеше краищата си преди всички
защото освен останалото
това придаваше червено
на лачените и ботуши

тя беше другата страна на моите ъгли
и това си беше наша работа
която бяхме изхвърлили на улицата
за да ни е под ръка
като евтин бръснар

тя беше се свила в запотените ми длани
ни повече ни по малко
като последния фъстък в купичката
и това ми приличаше
на най-последното заминаване
защото все пак имаше
най
...

ноктюрно

преди да стане седем
бомбета кимаха за
добър вечер
фенерите те чакаха еднакво
с усмихната сервилност
и непридирчиво жълти
напомняха ми на конюшня
от благородно щръкнали барокови извивики
прищя ми се да бъда плочка от тротоара
с очтупен ръб -
капан за остри токчета
във който да открадна преднамерено
погалването от плисето на полата ти
и гледката на жартиера
по който още си личат
следи от зъбите ми
не съм забравил
беше лято
калта навън напомняше гулаш
а зад завесите
гласът ти ходеше за първи път
по кожата ми
с меки пръсти и жасминова вода
а аз си мислех за очукания чайник
и колко близо в крайна сметка
се оказа рая
сега
ще те посрещна с
добър вечер
и миризма на сто години лутане
което свърши тук
зад остарели ленени пердета
във кухня със очукан чайник
и часовник с кукувица
която знае че след седем
е излишна

Irish Jar

редът им идваше
на порции по трима
те слизаха
за по едно и половина
в бара
и радостта им
беше цяло десет
смятано от тук
до фара
неспиращ неспокойно да се мести
като лъжец отричащ
изневяра

изливаха по бира във гърлата
и половинка си загъваха
в брадата
за из път

червеното им беше пет по пет
за етикет
и разпознаване в морето
което в нощите поглъщаше
небето
по глътка на вълна

те все така по трима
и измамили съня
рисуваха черти на кораб
бременен с храна
за нереалното зелено
от което
къщите им гледаха
морето

бакалия

когато те съблякох
със онези думи
които бяха чужди
като вируса
откраднат във претъпкания
mom’s&papa’s shop
ми беше тъй приятно
да те пипам
миришеше на прясна кифличка
и мляко със канела
и всичко друго беше тъй навреме

когато те изпращах до звездите
които бяха дразнещо далече
но все пак педантично подредени
като консервите във
mom’s&papa’s shop
ми беше тъй кафяво
да ти махам
със поглед вперен в ходилата ти
висящи от летящото килимче
и всичко друго беше пак навреме

когато яздеше до мене
двугърбата камила от чували
с храна за котки
купени със шепа обещания от
mom’s&papa’s shop
ми беше тъй забавно
да се друсам
във такт с бедрата ти
разголени
от вятъра на лудия галоп в очите ти
че всичко друго си оставаше навреме

преди да скъсам онзи лист
във който спеше
нарисувана със въглен
от купчината сбрана след пожара във
mom’s&papa’s shop
те целунах
и устните ми почерняха
от горчилка
тогава ти ме близна по ухото
и всичко друго следваше
съвсем навреме

мадлен

онази нощ след операта
дъждът нагази във обувките ми
а ти говореше за някаква прелюдия
във фа или във сол
а може би в бемол

цветята бяха черно бели
с изсъхнал цвят на шлифер
седмо поколение
а ти ги кръсти вдъхновение
и ги пося
във пазвата на онзи
живеещ сред луксозните кашони
край реката
отнасяща среднощните целувки
на окъснели мецeнати
на пиаф
пучини
и погребани поети

копнеех да те дръпна за косата
защоте бе на кичури вода
и светлина
от уличните лампи
и беше тъй смущаващо красива
че ожаднях
до втората пресечка
на нощта

ти спря
забрави за прелюдията
поднесе се към устните ми
и виолата
от будния прозорец в бледо жълто
те изпя
в сърцето ми
забравено в саксията
на твойте длани

а след това
само тревата хрускаво растеше
под дъжда
във елисейската гора

игра

пренареждам те
в лесни за помнене звуци
в сконфузено сгънати бягства
и рубинени кичури

в стъкла натрошени
втвърдени са думите
и спомена бос накървява
със времето

не са се сменили
летата на льохмана
очите му само
изсивяват следобед

търси ме в кориците
на онзи бележник
във който запазих херабрий
от първото съмване

господин прон

очите които нямаха ириси
бяха на господин прон
той
продаде ирисите си
с цвят на болнаво зелено
на
първото срещнато стълбище
от
първия срещнат вход
на
първия срещнат блок
който стенеше олющено
отвътре и отвън

господин прон нямаше нужда от ириси
а от зеници
с които да поглъща походката
на онази която слиза
между болнаво зелените стени
така сякаш краката и са клечки за ориз
в ръцете на джентълмен от азия
какъвто всъщност твърдеше че е
господин прон
и разбира се лъжеше
защото нито един джентълмен от азия
не можеше да се лиши
дори от половин ирис

клечките танцуваха
в лъскавите черни зеници на лъжливия
господин прон
и той лакомо се облизваше
като поглъщаше зелената болнавост
и оставяше останалото за накрая

онази която слиза знаеше всичко това
и затова прическата и беше къса
с букла към двете бузи
и роклята и беше къса
с презрамка на едното рамо
и всичко останало беше дълго

господин прон
почеса гърбавия си нос
защото имаше добра причина за това
и преглътна последната доза
от онази която слиза
заедно с аромата и на блатни треви
след което
потъна в бетона

твоите кафеви очи

погледни ме
махни очилата за сълзи
обичам те
малко в страни от тила
си толкова
ти
в аромат на коса
махни очилата за сълзи
зарови си лицето във рамото ми
там е сухо без теб
само пясък донесох
от където те взех
и кръвта ми скрипти овехтяла
в сърцето
със пулс от секунди
в които те нямам
и чакам
погледни ме
махни очилата за сълзи
сатена е груб
за това ще те скрия
във облака
който сипе дъжда си
в очите ти
твоите кафеви очи

тя

а тя..

отглеждаше си тропици в очите
и джунглата
въздъхваше спокойна че дъждът
ще заличи следите
и кръвта
и просеките
близвайки с език
избягалата капчица какао

а тя..

тръстиките я имитираха разгонени
танцуващи
от ласките на похотлив лодкар
заключил шепа вятър
от дъха и

а тя..

лианите пълзяха впити в кожата и
като ленив любовник
по бедрата на жена
докато тя насипва със почукване стрихнин
във чаша обещани ласки и мохито

а той...

завесата го криеше от нея
но беше голия
с ръка на слабините
рисуваше я с пръсти по стъклото
измисляше си срещи
под фенерите
където тя го чакаше в червено

а той

преваляше петдесетте
със стил
и със сребро по слепоочията

а те..

пледираха невинност пред секундите
в които някога си бяха дали дума
да се разминат
тихо и безсмислено

нощем

присветват наплютите лампи
към входа за някъде
задръстен в прегръдка
от полъх
ароматна отминалост
на сянка
внезапно завила зад ъгъла

красива си
такава си
отминала недовършеност
днешна си

метлите се грижат за всичко останало
пренареждат костюмите в тесни гримьорни
зад завеса догарящи фасове
непотърсени кожи си чакат актьорите
и мирише на минало
тръпчиво такова
което не би го отпил
дори срещу няколко кинта отгоре
и няколко ласки отдолу
така си е вервай ми
зениците свикват със тъмните тонове
на кюшетата мити със одеколонии очите загубват цвета си
но ако смяташ че това било страшно почакай да видиш
как живеят във жжжунглата братче
дърво до дърво и маймуни по клоните
абе мани
повече няма да ползвам два лака за нокти
заклевам се

и ако още си спомням косите ти
то е защото съм в тях
и те имам в очите си
пристрастен съм в това да те дишам

без бутилки по масите осъмват мезета
от лоени свещи и мазни папируси
а къде са пияните братче
едва ли под масата
там е задръстено вече от
много
безцветна
беззъба
безсолна
купчина маркови изрезки
на сносна цена

bigmack с вкиснала лютеница

гледам през пръсти на слънцето
а то си играе на зайчета
дращи лицето ми
без следи от насилие
и петната от кетчуп
объркани с вчерашни язви
засъхват красиво

бих звъннал по телефона
но са ми мазни ръцете
от толкова захар лепяща афиши
в цветове по-кресливи от чапли
на високи токчета
и се сещам за оня дето разправяше
за боговете преяли с божественост
свинска история казвам ти

пак си забравих салфетките
всъщност нямам навик да имам
но съм свикнал да искам
по три от всичко
за мене за псето и котарака
когото смятам да скопя до ден два
за да спре да ми пуши от цигарите
да оставя косми в чизмите ми
и да чука всичко което мяука
даже на чужди езици

наречи го завист
чудовищност
ама си е алергия казвам ти
към вода по която се носят следи от сапунена пяна
отмита вероятно от телата
на новопокръстените и помазаните с думи
по-празни отпреди да бъдат измислени
всичко е ок казвам ти
но са ме хванали дяволите

шалът който ти..

знам че щеше да обичаш гърбавия ми нос
(ако беше такъв)
и щръкналата ми коса
(ако ми беше останала поне някаква)
зная че би ми купила онзи шал
толкова дълъг
че да го увивам артистично
ухилен и очакващ одобрението ти

обичам да бъда глупак на средна възраст
твоя глупак
завързан в очите ти
твоят глупак в края на ноември

прочетох милион и първата дефиниция
на любовта
и тя ми остана неясна
като останалите един милион
но ще ми е приятно когато подръпваш краищата на шала ми
преди да ме целунеш
както са ми приятни още един милион неща
от твоето нищонеправене
ще изглеждам глупаво с този шал
по сако в края на ноември
но ти
ще ме накараш да се чувствам горд
и ще осмислиш нелепостта ми
както е винаги
а аз ще те скрия в реверите си

плен

да се заключа в думи
да изрежа
сянката от себе си
възможно е
и пак ще бъда същия

да се сродя със просяка
и да му дам каквото нямам
в замяна за сърцето му
възможно е
и пак ще бъда същия

да се превърна в бурена
просмукал се в пръстта на роза
с надежда да осъмне
с друго име
да
възможно е
но пак ще бъда същия

да те открадна в облаците
във които нощем
сънят ме дави
с къси глътки въздух
възможно е
но няма да сме
същите

тишина

мъглите
покриват сълзите на утрото
с разтлана милувка

очи от очакване
спрели да виждат в сегашното
пътуват отвъд

водата простенва
със стон на жена
лодка разрязва
ленивите снопове бялост
лодкаря е тих
със греблата
тръстиките
правят му път
извити в желание
на персийка тънцуваща
звукът е един
тишина...

да те..

да те обичам
е като да рисувам дланите ти
полузатрупани във пясък от пустинята
с извитите гравюри на магията

да те обичам
е като да бъда някъде
където е кашмирено и меко
а мислите ми разговарят със смокините

да те обичам
е като да потъна във индигото
на нощ в която си събличам тялото
и се превръщам в твоето докосване

да те обичам
е като да съм дъх застинал в устните ти
неиздишан

да те обичам
е като да нямам минало

да те обичам
е като да бъда ти

листата които чакаха

листата
чакат свойто съмване след зимата
но клоните
са още само голи обещания
в джобовете си
съм запазил рестото
от ланшното търгуване със слънцето
от него лъха
на пропуснати заричания
и плесен от задържания гняв


а онзи в огледалото
ме гледа остаряло
сдобил се с още грозотия
от небръснене
и е готов да си подложи задника за смях в очите ти
и нещо светещо зад облаците.

е задника е консумиран но останалото
седи във залежалите оферти от
„обичам те!”

така че синьото е ивицата рай
в която си затворник
на нечии блуждаещи очи без катинари
рисувай го в червено
за да е достоверно копеле
листата да си чакат
майната им

хляб и плъхове

заклещен
между пръстите ми фас
ме сепва
догарящ
парещ
нагорчаващ
свършен

навън е като след въздишка стихнало
а вътре в мен
напускат плъховете кораба
настръхва кожата ми
границата между вън и вътре
свят във свят
и нищо общо
само дишането

и на пророците им писва
все да чакат сбъдването
и се спасяват
между страници
на неотворени обезлюдени книги

наоколо
е като след въздишка стихнало
аз
търся книгата за скриване

ламе

лицето му бе
няколко прости звуци
ленива мимика
и миризма на подправки
споделяна с оригване

не изпитваше съмнения
когато се налагаше да сваля дрехи
в петъчни заигравки
обвити в обичайното цикламено ламе

пръстите му имаха очи
които не изпускаха
нито една гънка влага

преждевременната му мъдрост
му даваше предимството
да познава ужаса
от неочаквано излязлата пъпка
на най-срамното място от тялото му
тясната алея над веждите му

крива

и преди
от мозъка му се сипеха стърготини

с едното си ухо беше в тишината
а от другото преминаваха влаковете
натоварени с погледи
към междубедрията
на етикета и десетте морала

бяха го научили да използва устата си
в двете посоки
докато беше гладен
това имаше значение

усещаше винаги как въздуха се дърпа
с неудобство
за да направи процеп за тялото му
неудобството се превръщаше във вятър
точно в момента
в който нещата се вмирисваха

имаше и добри дни
когато забравяше
да брои

очите ти зелени

косите и се плезеха на вятъра
зад стените на стъкления куб

преструваха се на жълт огън
под който леда изглеждаше почти безучастен
забележимо „почти”
защото изживявайки се като зелен
изпускаше кръгчета ириси
които и стояха смущаващо добре
особенно
в светлината на това
което той така и нямаше да сподели
особенно
след като беше намазал лицето си
с крем
за асфалтирани улици
и с известно облекчение прие името
никой

отбеляза иронията стаена в мига
в който леда се стопи
и зелените кръгчета се превърнаха
в сини водорасли
танцуващи около коктейлна пръчица
реши че това е хепиенд
и отпи

***

споделяше постеля с думите
погрешно сметнал ги за изрусени курви
разреждаше ги с питиета
със идеята
да ги преглътне без да ги съблича
винаги по две
с глава на изток

облизваше солта по дланите им
и ги пускаше
във пясъка на котката
а те прииждаха
редяха пасианси пред очите му
като самотни врачки прекалили
с вкисналото вино
от óргията във главата му

да
искаше му се да бяха просто руси курви
дошли
обслужени с моментна снимка
и забравени
без да го хапят на едно и също място
всеки път
дълбаейки с по милиметър стари кладенци
все още пускащи
по малко смърт във вените му

но не бяха

реши да боядиса
стените си
в оловно сиво със нюанс към синьото
да окачи картини на метличини
и може би
да си поръча кон
преди да асфалтират улиците
и зад витрините да се продават само
думи
думи
думи
с коварно боядисани коси
и избелели корени